ДИХАНЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЍХАНЕ ср. Остар. и диал. 1. Отгл. същ. от дихам; дишане. Чини ми се, че ѝ слушам дихането. Ив. Вазов, Р, 36. Разведе го из двора, спря го до плета, вплете пръсти в черната му грива и заслуша дихането му. К. Петканов, ОБ, 223.

2. Дъх, дихание. Скрит до зида на една отсрещна къща, той със затаено дихане, с разтупано сърце, гледаше в прозореца. Ив. Вазов, Съч. ХIV, 84. — Обичам те, Райно, моя си навек... — повтаряше Дончо и душата му се топеше от огненото Райнино дихане, което жежеше гърдите му. Ив. Вазов, Съч. VIII, 98. И до мене приютена, приласкай ме като майка: / търся топлото дихане на откъснати цветя. Хр. Ясенов, Събр. пр, 97.