ДЛЪГОУХ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЛЪГОУ̀Х, ‑а, ‑о, мн. ‑и, прил. Който има дълги уши. Когато надникнахме в слога, видяхме, че в тревата се гуши едно зайче, малко като ръкавица. Вързахме кучката и с голяма мъка хванахме дългоухия малчуган. Ем. Станев, ЯГ, 33. Винаги, когато Стоян минеше с магарето си покрай дюкяна на Иван, калпакчията оставяше работата си, залепваше се на прозореца и дълго гледаше щастливия съсед, който крачеше гордо подир дългоухото сиво животно. Св. Минков, ПК, 30. Надникна в кочината, дето дългоухото прасе с остра муцуна непрекъснато квичеше и стържеше пода с копитата си. Ив. Мартинов, М, 67. Аз съм дългоух, / с много остър слух. Л. Станчев, СбХ, 71.

2. Като същ. дългоу̀х<ият> м., дългоу̀ха<та> ж., дългоу̀хо<то> ср., мн. дългоу̀хи<те>. Обикн. членувано. Животно (магаре, заек и др.), което има дълги уши. — Магарета има ли там [в другата земя]? — Магарета няма. — Вятър я вее, щом няма магарета — рече с дълбоко съжаление дългоухият. А. Каралийчев, ПС I, 12. — Ха, ха... глупчо! Пуснали ти тая муха и ти се разрита като дългоухо. К. Петканов, ОБ, 174. Още [лисицата] не беше хващала заек и тъй като беше преживяла много неуспехи и разочарования в опитите да хване някой дългоух, желанието ѝ да ги преследва беше изчезнало. Ем. Станев, ПЕГ, 71.