ДЛЪЖЪК —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЛЪ̀ЖЪК, ‑жка, ‑жко, мн. ‑жки, прил. Разг. Умал. от дълъг; малко по-дълъг от нормалното, обикновеното; дългичък. В тясната, длъжка кухня чешмата не се затваря добре, водата шурти непрестанно. ВН, 1960, бр. 2664, 4. Той не си бръснеше мустаците, както правеха всички млади хора, и макар да бяха доста длъжки, не го правеха по-стар, нито пък закриваха червените му, хубаво очертани устни. Й. Йовков, ЧКГ, 88. Когато четенето свърши, Влайков сведе очи и помърда устни. Той намери, че повестта е малко длъжка. СбЦГМГ, 422. А сега след длъжката зима всичко се раззеленило, грейнало едно слънце. Б. Несторов, АР, 66. Над тези вестници, разхвърляни по масите в кръчмарницата, клиентите се застояваха и за да останат по-длъжко време, си поръчваха и нещо за пиене. Г. Караславов, ОХ IX, 345.

◊ Длъжки ми са ръцете. Разг. Крадлив съм, имам навик да крада. Някой се пообади, че и ръцете на Маврата били длъжки. И не стана Костадин пазач на кооперативните лозя. М. Кюркчиев, ВВ, 101. Длъжък ми е езикът. Разг. Много приказвам и често

говоря необмислени, неуместни, излишни неща, които могат и да обидят, да засегнат някого. — Додето слушаме тези гърци, ний хора няма да станем. — А че туй ви разваля вас я, езикът ви длъжък, че кой ви е крив. П. Р. Славейков, Избр. пр II, 31.