ДНО —Речник на българския език — алтернативна версия

ДНО, мн. дна, ср. Остар. и диал. Дъно. На дното си някои рупи са пълни с вода, която се чуе кога падат камене, но има рупи и със сухо дно. Е. Каранов, ПСп, 1876, кн. 11-12, 125. Чашата ти, я наливай, / нек се пълни все с вино! / Със уста сърбай попивай / изсушувай я дор до дно! М. Софиянец, П, 77. Калугерска къща е амбар без дно. Погов., СбНУ XI, 157.