ДОБРОДЀТЕЛЕН

ДОБРОДЀТЕЛЕН, ‑лна, ‑лно, мн. ‑лни, прил. Книж. 1. Който притежава много добродетели, който се отличава с висока нравственост; високонравствен. Ето защо тя трябва да бъде сериозна, внимателна, добра, умна, възпитана, изпълнителна, справедлива... и, всички ония добродетели, които си е избрало обществото. Защото обществото се нуждае от добродетелни хора. К. Калчев, СТ, 108-109. Той считаше, че добродетелният даскал ѝ бе повлиял със свои‑

те речи против греховете. А той бе грешник, цяло село го приказваше. И все пак за него, за хубавеца, бирника, всички моми лудееха, освен тая горда Ирина... Зл. Чолакова, БК, 53. Тя се преструва на добродетелна годеница и не иска да си спомни какво му е говорила и как се е държала с него до вчера. Й. Йовков, ЧКГ, 91. Тук трябва да отбележа, че е лесно да бъдеш добродетелен, след като не познаваш изкушението. Добродетелта има и вътрешен облик. Нейната степен се измерва от преодоляното вътрешно съпротивление. Е. Каранфилов, Б III, 160.

2. Който е изпълнен с добродетели, който е проява на добродетел, на висока нравственост; високонравствен. Един ден единайсетгодишното селянче Лука се явило в пещерата при свети Ивана .. и заявило желание да подражава неговия добродетелен и постнически живот. Ив. Вазов, Съч. ХV, 29. Той бе доволен, че Мария не искаше да се натоварва с тая добродетелна постъпка сама. Прехвърлянето на апартамента можеше да се представи пред Зара като великодушен аванс. Д. Димов, Т, 147.

Списък на думите по буква