ДОБРОДУШЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ДОБРОДУ̀ШЕН, ‑шна, ‑шно, мн. ‑шни, прил. 1. Който има добър, мек, благ характер; благодушен, добросърдечен. Той е много кротък и добродушен човечец. Т. Влайков, Съч. II, 73. Влюбих се и в тоя добродушен и работлив народ. Ив. Вазов, Съч. ХХVI, 83. Франц беше добродушен и весел човек, обичаше да се шегува и се радваше на децата. Елин Пелин, ЯБЛ, 12. "Учител Ботьо — пише Н. Начов — бил добродушен, честен, общителен, услужлив". Н. Ферманджиев, РХ, 186.

2. Който изразява добродушие; благодушен, добросърдечен. Добродушното и спокойно лице на главния учител Климента и благата му реч вдъхваха самоувереност у девойчетата. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 67. Добродушната му усмивка не оставяше никакво съмнение в искреността на думите му. М. Марчевски, ТС, 34. Изпод надвисналите му вежди светеха усмихнати и добродушни очи. Й. Йовков, Ж 1920, 7. Изглежда, че той [Тодор Бурмов] е криел под своята добродушна и плаха физиономия една истинска твърдост на характера. С. Радев, ССБ I, 171. Добродушен поглед. Добродушен вид. Добродушен глас.

3. Който е проява на добродушие. На такова добродушно гостолюбие Огнянов се счете длъжен да отговаря с пълна откровеност. Ив. Вазов, Съч. ХХIII, 143. Когато поглеждаше към събеседника си, големите му тъмни очи святкаха с добродушен хумор. Ем. Манов, ДСР, 135. Добродушна откровеност. Добродушен прием.