ДОВЯВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия
ДОВЯ̀ВАМ1, ‑аш, несв.; довѐя, ‑ѐеш, мин. св. довя̀х и довѐях, прич. мин. св. деят. довя̀л, ‑а, ‑о, мн. довѐли и довѐял, прич. мин. страд. довя̀н, ‑а, ‑о, мн. довѐни, довя̀т, ‑а, ‑о, мн. довѐти и довѐян, св., прех. Вея, отвявам и това, което е останало да се вее, отвявам всичко докрай. Овършахме житото, утре ще го довеем. довявам се, довея се страд.
ДОВЯ̀ВАМ2, ‑аш, несв.; довѐя, ‑ѐеш, мин. св. довя̀х и довѐях, прич. мин. св. деят. довя̀л, ‑а, ‑о, мн. довѐли и довѐял, прич. мин. страд. довя̀н, ‑а, ‑о, мн. довѐни, довя̀т, ‑а, ‑о, мн. довѐти и довѐян, св., прех. За вятър и под. — докарвам, донасям нещо с веене. Слабият, горещ ветрец довява от време на време гъста и неприятна миризма на катран. Др. Асенов, СВ, 133. Небето над котловината потъмня като старо износено фередже. Дочуха се далечни гръмотевици, излезе вятър и довя краткотраен дъжд. Б. Несторов, АР, 122. Слънцето се бе скрило вече. Ветрец премина над пожънатите нивя, прошумоля из царевиците, довея тиха, заглушена още песен на щурци. К. Константинов, СЧЗ, 96. Бог знае де откъснато от нея, / в прегръдките ми бурята довея / самотно листче. П. П. Славейков, Събр. съч. V, 104. Гора юнаку говори / .. / Зимни ми вихри повяха, / триста мъгли ми довяха. Ем. Попдимитров, ПМ, 61. ● Обр. Не чували до
днес един за друг, / не питаха от север ли, от юг ли / хайдушки вятър беше ги довял. Бл. Димитрова, Л, 169. И охотно заразправя романтичната, довеяна нейде от Италия легенда за търговеца Антонио и красивата Обречена от женския метох, която лицемерните монахини осъдили. Н. Стефанова, РП, 86. довявам се, довея се страд.
◊ Какъв (кой) вятър те довя (довея) някъде. Обикн. във 2 и 3 л. Разг. Като възклицание за изразяване на неудоволствие или изненада от неочакваното появяване, идване на някого някъде. — Да чуем сега, драги, какъв вятър те довея насам — надявам се, че си дошъл при мене не само да видиш моята кулинарна изложба? Г. Русафов, ИТБД, 103. — Кажи, съседе — започна Климент Бенков още сядайки, — какъв вятър ги довея у тебе тия двама люде... Не съм ги виждал друг път в двора ти. Д. Талев, ЖС, 156. — Кой вятър ви довя насам Каргонец? — запита Дойко, като се запътиха към гаровата постройка. Д. Вълев, З, 293.