ДОГА̀РЯМ

ДОГА̀РЯМ1, ‑яш, несв.; догоря̀, ‑ѝш, мин. св. ‑я̀х, прич. мин. св. деят. догоря̀л, ‑а, ‑о, мн. догорѐли, св., непрех. 1. Горя, изгарям до край, постепенно довършвам горенето си; догорявам, доизгарям1. Огънят започна да догаря. Отслабналите пламъци хвърляха чудновати сенки по дърветата. В. Райков, ПВ, 50. След малко коларите ‑.. — се натъркаляха на тревата край догарящата жарава на огъня. Г. Русафов, ИТБД, 177. Сламата и сеното спокойно догаряха, раздухвани от слабия ветрец. Ст. Марков, ДБ, 244. Въздушната тревога се удължи. Тънката черковна свещица догоря, угасна и ние останахме да чакаме в тъмното небесната милост. О. Василев, ЖБ, 138. Животът му, помрачен и злочест, е угаснал постепенно и бавно, както догаря една свещ. Й. Йовков, Разк. III, 141. Но изведнъж едната свещ гасней, / догаря втора, третата мъждей, / ще догори и тя. К. Христов, В, 126. // Поет. За слънце, светлина, залез и под. — горя, блестя, светя докрай или постепенно преставам да горя, да блестя, да светя; изчезвам. На запад догаряха последните лъчи на залеза. Когато сенките под дърветата се сгъстиха съвсем, бащата сгъна вестника си. П. Бобев, ЗП, 105. На запад червеното слънце треперливо, разтревожено догаряше между куп черни облаци и прибираше златните си едри лъчи от потъмняващата земя. И. Волен, БХ, 116. Събудиха ме рано. Още беше тъмно. По зеленикавото небе догаряха звездите. Ив. Венков, ХКН, 13. Пламтящият заник догаря. Ив. Вазов, Съч. ХХVIII, 160. Обр. Догаряше денят. Последните лъчи докосваха скалите на отсрещния склон. М. Яворски, ПОББ, 51. Бързо угасна усмивката на старата жена, но остана да догаря светлината на лицето ѝ, очите ѝ гледаха умилно и както беше сега цяла разнежена, рече: — Да се засмея ли велиш? Д. Талев, ПК, 761."Може ли да се опише студът, може ли да се опише дебелият сняг, виелицата през оная зима?" — каза си той и усмивката догоря в неговите очи; на нейно място остана пепелта от преживяното... Н. Нинов, ЕШО, 51. В теб скоро всичко младо ще угасне: — / ще догорят очи, ще догори / безплодний пурпур на уста безгласни... К. Христов, ВС, 9.

2. Прен. Поет. Постепенно намалявам силата си, замирам, изчезвам. Петър чувствуваше, че животът му догаря и той бързаше, бързаше да работи и свири, за да задоволи всичките стремежи на богатата си душа. Ив. Борисов, НПГ, 52. Цяла зима сякаш свредели бяха дълбали ставите му, а сърцето от ден на ден догаряше и гаснеше. В. Геновска, СГ, 448. — Копринената косица на болното се е сплъстила; слепите му очи будно бият, а на посърналото му побледняло лице догарят сякаш последни трепети. П. Тодоров, И II, 119. Освен теб, мале, никого нямам, / ти си за мене любов и вяра; / но тука вече не са надявам / тебе да любя: сърце догаря! Хр. Ботев, Съч. 1929, 12. И непригледана, сама / догаря пламенна любов. Д. Дебелянов, С, 1936, 11. // За човек — постепенно губя сили, умирам. В кухничката догаря нейният втори баща. А. Гуляшки, Л, 501. Ако всеки знаеше си края, / точно във кой ден ще догори, / би ли радости познал — не зная — / и най-силният човек дори. К. Христов, ППож., 71.

ДОГА̀РЯМ

ДОГА̀РЯМ2, ‑яш, несв.; догоря̀, ‑ѝш, мин. св. ‑ѝх, св., прех. Горя и това, което е останало да се гори, изгарям всичко докрай; доизгарям2. Зимата продължава, а ние догорихме вече дървата. догарям се, догоря се страд.

Списък на думите по буква