ДОЖАЛЯ̀ВА МИ

ДОЖАЛЯ̀ВА МИ несв.; дожалѐе ми, мин. св. дожаля̀ ми, св., непрех. Започвам да изпитвам жал, обхваща ме жал, става ми жално, мъчно. Станка се спря, пое ръката на приятелката си и я погледна с такава скръб, че на Цвета дожаля. Елин Пелин, Съч. III, 140. Като гледах как се измъчва, горката, над тая непосилна работа, мен ми дожаляваше за нея. Т. Влайков, Съч. II, 222. "Душа бера, умирам", си каза Момчил, но чудно нещо, не му дожаля, сякаш някой друг вместо него лежеше на земята и умираше. Ст. Загорчинов, ДП, 488. Никой не я разбираше, видя се с трънения венец на главата и толкова ѝ дожаля за самата нея. Г. Величков, С, 1980, кн. 1, 50. Нар.-поет. Обикн. жалба (жал, жално) ми дожаля. Дафинки жалба дожаля, / тя при майка си отиде / и на майка си продума: /"Мамо ле, стара майчице, / далеко ли е град Враца / и Врачанския манастир?" Нар. пес., СбНУ XLVI, 83. Свекърва Динка прекори: / .. / На Динка жал ѝ дожаля. Нар. пес., СбНУ XLIV, 216. Лоша ми дума той рече, / .. мене ми жално дожале. Н. Ферманджиев, РХ, 48.

Списък на думите по буква