ДОКРИВЯВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДОКРИВЯ̀ВАМ, ‑аш, несв.; докривѐя, ‑ѐеш, мин. св. докривя̀х, прич. мин. св. деят. докривя̀л, ‑а, ‑о, мн. докривѐли, св., непрех. Разг. Ставам противен, неприятен, омразен на някого. — Майка, до това ли доживях, майка, да те видя — детето си да не можеш да погалиш. Чумав ли си, що ли, мама, та толкова докривя на хората... Х. Русев, ПС, 19. Тасю изкриви уста: — Е, е, не сърди се толкоз! Аз пък ще ви напусна селото, хайде! — Добър ти час и по пръждомите! — Де, бе Григоре, толкоз ли пък съм ти докривял?! А. Страшимиров, А, 535. — Но защо, защо? Какво съм ти направила? С какво ти докривях? П. Незнакомов, СНП, 209-210. Да речеш, че сме ѝ докривели, грях ще бъде да го кажем. Дето го рекли, на ръце я държим. К. Величков, Н, 1884, кн. 5-6, 393.