ДОПУ̀ШВАМ

ДОПУ̀ШВАМ, ‑аш, несв.; допу̀ша, ‑иш, мин. св. ‑их, св. 1. Прех. Пуша, изпушвам и това, което е останало да се пуши, изпушвам докрай. — Сега аз си отивам, дотегнах ти. Само да си допуша цигарата. Д. Талев, ГЧ, 283. Сега бащата, по ръкави, допушва на прозореца своята лула и милва по главата малкия син, облегнат на решетката. К. Константинов, ПЗ, 199. За втори път завиха те по цигара и вече допушваха дебелите угарки. Г. Караславов, Избр. съч. VI, 168. Беше допушил цигарите снощи, а друга кутия имаше чак в кухнята. В. Райков, ПВ, 11. Мъжете допушиха тютюна, почесаха се по вратовете и всеки тръгна подир жена си. Й. Радичков, ПЦ, 47.

2. Непрех. Рядко. Напълно преставам да изпускам пушек. Огънят в огнището отслабна, запуши и късно вечерта, преди да се разотидат, съвсем допуши. допушвам се, допуша се страд.

ДОПУ̀ШВА МИ СЕ несв.; допу̀ши ми се св., непрех. Обхваща ме желание да пуша; започва да ми се пуши, припушва ми се. — Винаги, когато стане дума за това, страшно ми се допушва... Впрочем тогава запалих за пръв път цигара. Л. Станев, ПХ, 97. Допушеше ли се на чичо и нямаше огън да запали цигарата, веднага изтичвах и донасях главня от огнището на стопаните. Кр. Григоров, ОНУ, 78.

Списък на думите по буква