ДОПЪЛНЕНИЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДОПЪЛНЀНИЕ, мн. ‑ия, ср. 1. Нещо, което се прибавя към друго, за да го попълни, разшири, уточни и да допринесе за неговата цялостна завършеност; добавка. Ръкописите показват доста поправки и то най-вече допълнения и прибавки. П. П. Славейков, Събр. съч. VI (1), 150. Избирателният закон от 8 януари 1890 г., заедно с измененията и допълненията му, се отменява. Ал. Константинов, Съч. I, 59. Средните училища да състоят от три класа със завършен курс, а IV-ия клас да е като допълнение. Лет., 1876, 166. За тоя плодовити писател ние говорихме вече. Като допълнение на казаното, ние ще да забележим, че Йоан е замечателен и като учен човек, и като даровит проповедник. СбС, 168. Чантата и шапката са допълнение към дамския тоалет. △ Цветето е оригинално допълнение към роклята. △ Допълнение на закона. Допълнение на наредбата. Допълнение на речника.

2. Грам. Второстепенна част на изречението, посочваща прекия или косвен обект на глаголното действие, изразено от сказуемото. Дума, която пояснява смисъла на сказуемато, се нарича допълнение. Л. Андрейчин и др., БГ, 234.

◊ Непряко (косвено) допълнение. Грам. Допълнение, което означава предмет, обект, засегнат непряко (косвено) от глаголното действие и се свързва със сказуемото с предлог или без предлог, при което означаващият предмет е изразен чрез местоименни (по-рядко именни) дателни форми. Изразът "старци се молят богу горещо" дава типичен пример за непряко именно допълнение чрез дателната форма на думата "бог-богу". Пряко допълнение. Грам. Допълнение, което означава предмет, обект, засегнат пряко и изцяло от глаголното действие и се свързва със сказуемото без предлог, направо. Удвоено допълнение. Грам. Характерно за разговорния стил на българския език двойно изразяване на допълнението едновременно с името на означавания предмет, обект и с винителната (за прякото допълнение) или дателната (за непрякото допълнение) местоименна форма, заместваща името.