ДОСАДА —Речник на българския език — алтернативна версия

ДОСА̀ДА ж. 1. Само ед. Неприятно чувство на отегчение, неудоволствие или скука. Някаква досада и някаква мъка се набираше в гърдите му. Т. Влайков, Съч. III, 304. В кръчмата прииждаха нови хора, пушеха, викаха, спореха. Беше задушно и противно. Тъкачев се задъхваше от досада. Г. Караславов, ОХ I, 114. Мрачният януарски ден навяваше досада и печал. Д. Димов, Т, 224. Реших да пиша дневник, да се избавя някак си от досадата на принудителното бездействие. П. Бобев, К, 53. По много лица в шествието се изобрази досада и гняв. Ив. Вазов, Съч. ХХIII, 102. — Какво се бърка тук тоя Васил! Боян сви устни в гримаса на досада: — Да, вярно, какво се бърка той. М. Грубешлиева, ПИУ, 117.

2. Само мн. Остар. Постъпки или думи, с които се нанася обида, причиняват се неприятности. Бомарше разказва някои свои досади със съдилищата и разкрива покварата на френските съдии. М. Арнаудов, Г, 14-15. Назначеният при него съвет му правеше непрестанно докачителни досади. П. Кисимов, ОА II (превод), 180. "Како толко години терпел си, / и от рабов досади сносил си!" К. Огнянович, ЖА, 55.