ДОСТОЙНИК —Речник на българския език — алтернативна версия

ДОСТО̀ЙНИК, мн. ‑ци, м. 1. Истор. Висш държавен служител в средновековна България; сановник. От дясно и ляво на Смилеца седнаха: севастократор Радослав, бан Балдю, първи достойник в царството, старец влиятелен и богат. Ив. Вазов, Съч. XIV, 39. Около Катизмата бяха наредени недостъпните високи ложи на императорския дом, достойниците и гостите чужденци. А. Каралийчев, С, 31. В тази къща, която гледаш пред себе си и в която сега се намира Министерството на полицията, живееше по онова време един голям достойник турски. Св. Миларов, СТЦ, 24.

2. Остар. Достоен човек. — Ти не знаеш, синко, че нашият пророк Мохамед обещава райска наслада за ония, които вървят по волята му. — Кои са те? — попита Георги. — Достойниците, които имат силна вяра и пазят телесна чистота. А. Каралийчев, ПГ, 107-108.