ДОСТОЛЕПИЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДОСТОЛЀПИЕ, мн. няма, ср. Старин. 1. Качество на човек с авторитет или на човек с повишено самочувствие; достойнство. Ходеше редовно на църква, поучаваше строго по-малките си сестри, караше се на слугите за всяка небрежност, но във всичко пазеше достолепието си. Д. Талев, С, 262-263. Той е считал за нищо своите си обещания и обещанията на предшествениците си, и с това той е унизил царското си достолепие. ИВЗ, 1877, 147. // Външна изява на това качество; достойнство. Ханката забрави достолепието, с което трябваше да се държи жената на върховния вожд, и се спусна развълнувана по стълбището. Й. Вълчев, СКН, 276. Но той малко се грижеше какво е мнението на неговите съграждани и от ден на ден пазеше по-голямо достолепие и тържественост в обноските си. Ив. Вазов, Съч. VII, 5. Какъв празник е?! Преселчанките са облечени царствено! .. С не по-малко достолепие пристъпят и бабите в своите носии. Н. Стефанова, РП, 33.

2. Великолепие, пищност. Луната стана невидима, но звездите още светеха с всичкото си достолепие. Х. Пашов и др., ЦП, 71. Селенинът обича черквата си, .., не му е свидно да харчи за достолепието на храма. Ил. Блъсков, МС, 1883, кн. 4, 26.