ДРАГОЛЮБЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ДРАГОЛЮ̀БЕН, ‑бна, ‑бно, мн. ‑бни, прил. Остар., сега поет. 1. Мил, обичлив, приятен. Присъствието на това драголюбно и нежно същество тук разля чаровна радост. Ив. Вазов, Съч. ХII, 42. Да, драга моя, аз .., имам един любовник тъй състрадателен, тъй драголюбен, колкото е и годеника на една княгиня. Ч, 1875, бр. 1, 40.

2. Който изразява или проявява приветливост, благоразположение, доброта. То [славейчето] със поглед драголюбен / мен погледна, / каза: — Бедний, ти си влюбен — / каза, хвръкна и побегна, / не погледна... Ц. Церковски, Съч. I, 92.

3. Който доставя радост, удоволствие; приятен, хубав. Черният шар прилягаше чудесно на лицето ѝ с профил на една харита, той го отваряше още по-бяло и драголюбно. Ив. Вазов, Съч. VIII, 91. Извън върбовата сянка ярко прежуряше августовското слънце .. Скоро тоя пъклен пек надделя над всичко и подбра всички пръснати тук-там из бостанчетата жени и деца под сянката на старата върба. И под тая благодатна сянка закипя драголюбен живот. Ц. Церковски, Съч. III, 38.

— Друга (остар.) форма: драголѝбен.