ДУАЛИЗЪМ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДУАЛЍЗЪМ, ‑змът, ‑зма, мн. няма, м. 1. Филос. Учение на манихеите, възприето от богомилите, павликяните и месалианците, приемащо, че във вселената съществуват две начала — добро и зло — небесният свят и душата на човека са творба на доброто начало, а видимият свят и тялото на човека — творба на злото. Противоп. монизъм.

2. Истор. Политическо обединение на две автономни страни в една държава с общ държавен глава. Скоро се появил и мемоар от букурещки "революционери", предлагащ на султана дуализъм. Защо не? Нали австрийският император е и цар на Унгария? Хр. Бръзицов, НЦ, 126. В този мемоар Екзарх за пръв път в нашата политическа история подхвърля, макар и плахо, идеята за дуализъм между България и Турция, за българска автономия в рамките на империята. Т. Жечев, БВ, 65.

3. Рел. Вярване в съществуването на две начала — добро и зло. Следи от първобитен религиозно-нравствен дуализъм може да се доловят в пословицата: Злото е по-старо от света. Б. Ангелов, ЛС, 74. От там [Халдея] магьосничеството се е разпространило сигурно в съседната Мидия, у персите, гдето също тъй е намерило добра почва за разпространение поради силно развития там Зендски дуализъм — вяра в два бога. БР, 1931, кн. 6, 202.

— От лат. dualis ’двойствен’.