ДУ̀ДНА

ДУ̀ДНА, ‑еш, мин. св. ‑ах, несв., непрех. Диал. 1. Издавам глух шум, тътнеж; тътна, буботя, дъдна. Къде обяд откъм Балкана се зададе облак — грамаден и бял като пряспа сняг. Облакът наближаваше и непрекъснато дуднеше; повя студен вятър, замириса на колендро. Ил. Волен, ДД, 143. Мрачината правеше неуверени гласовете и на двама ни — без да щем подвиквахме, та думите ни дуднеха в циментовата маза, като че излитаха от устата на някакви подземни духове. О. Василев, ЖБ, 139.

2. Мърморя за нещо; дъдна. Хм. Рекоха, че ще му смъкнат пагоните, и го върнаха пак в село. Какви завистливи хора, ей! — дудне Боньо Дървото. Ст. Даскалов, СЛ, 48. Пижо . . Мене обичайо знае мойта Злата, / земе ли да дудне, че спи при свинята. Ел. Пелин, Съч. V, 154.

Списък на думите по буква