ДУК —Речник на българския език — алтернативна версия

ДУК, ду̀кът, ду̀ка, мн. дукове, м. Истор.

1. Само ед. В някои страни от Западна Европа (Франция, Италия, Испания) през феодалния строй — титла на благородник, по-ниска от принц; херцог. Дук Алузий, възрастен, уморен, отегчен човек, .. разсеяно шареше с поглед из стаята и безсмислено се усмихваше. Й. Вълчев, СКН, 88-89. Пишат от Виена, че Француският посланик в тоя град Г-н дук де Грамон,.., донесъл едно официално писмо от Француският император. Дун, 1866, бр. 80, 2. Две години след това Византия изпратила против България войските на савойския дук Амедей, който бил дошел за помощ на цариградското правителство против турците. Ист. Х- ХI кл, 83.

2. Лице, което има такава титла. Папи, кардинали, дукове, князе се надварят да му засвидетелствуват своето уважение и да спечелят благоволението му с ордени, с подаръци, с пенсии. К. Величков, ПССъч. III, 131.

— От фр. duc. през рус. дук.