ДУХАНЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДУ̀ХАНЕ ср. Отгл. същ. от духам и от духам се. — Боже мой, боже мой! — мислеше си той, като теглеше хубаво предниците на ямурлука въз гърдите си, за да не пропуща острото нощно духане. Ив. Вазов, Съч. ХХIII, 149. Настръхнало от студ, то гледаше печално към сбраните около печката деца и мъчеше се да сгрее с духане зачервените си от студ ръце. Г. Райчев, Избр. съч. I, 100. Докато стъкваше огъня и го разпалваше с духане, мърмореше. Й. Радичков, СР, 126.