ДУЯ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДУ̀Я, ‑еш, мин. св. дух, прич. мин. страд. дут, несв., прех. и непрех. Диал. Духам, вея (в 1 и 2 знач.). Ветер дуе над селото, / роса росит под селото. Нар. пес., СбБрМ, 359. Ветре горненине, / и ти долненине, / не дуй, не люлей ма, / я са сама люле, / от майчини яде, / от бащини гневе. Нар. пес., СбНУ II, 41. И ней ѝ майка не дава / Ванка на двор да излезне, .. ветера да я не дуе, / та да е бела кръвена. Нар. пес., СбНУ XXXIX, 90.

ДУ̀Я СЕ, ‑еш се, мин. св. дух се, несв., непрех. Простонар. 1. Надувам се, перча се. Чувствам се лек и способен да хвръкна над покривите. Малко ли е това? — Женя се! Вървя и се дуя, старая се да изглеждам по-висок. Я. Антов, СбСт, 398. Влиза Авджиев и пристъпва важно към Гърджела .. — Стига си се дул като пуяк. Прибери си опашката. Н. Каралиева, СМ, 56.

2. Сърдя се, цупя се; надувам се. Кум се сърди, кум се дуе, / няма що да прави. Н. Геров, РБЯ I, 383.