ДЪБРА̀ВА

ДЪБРА̀ВА ж. 1. Дъбова, обикн. млада гора. — Сред планински въздух, сред китни дъбрави и стройни букаци човек подмладява. Ран Босилек, Р, 135. Лъчезарен / небесен ангел сочеше със пръст една / дъбрава / и думаше: От дребен желъд виж какъв лес / става! Ст. Михайловски, СБ, 100. Пораснах / самотен / възвисен / .. / като дъб / от дъбрава. Ем. Попдимитров, К, 134.

2. Разш. Млада гора. Ето пред нас е прекрасна пъстра полянка върху малка площ .. До нея кичеста дъбрава от ниски дървета, храсти и богата тревиста растителност между тях. Н. Митрева, ВРС, 4. Сред планините бе моят шатър — в дъбравата, де лъхат росни балкански цветя. Н. Райнов, ВДБ, 26. Балканът се разхубавил, зелени дъбрави го опасват долу, .., а най-високите чуки, изрязани в небето, са както винаги сини. Й. Йовков, СЛ, 80. Той вървя по пътя близо до оная хубава ливада, оросявана от течащи поточета и покрита с плодни дръвчета, на чийто горен край, току до зелената дъбрава, се гушеше самият манастир. Ст. Загорчинов, ДП, 452. // Гъста, несечена, девствена гора. Планината постепeнно посинява, .., в синкава мъгла се забулват страшните ѝ долове и хайдушките ѝ дъбрави. Ем. Станев, ЯГ, 80. И шета по сички посоки / ужасният конник безглави — / през тъмни гори, през дълбоки / долове, из глухи дъбрави. Ив. Вазов, Съч. XXVIII, 75.

Списък на думите по буква