ДЪНЦЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЪ̀НЦЕ, мн. ‑а̀, ср. 1. Умал. гальовно от дъно (в 1, 2, 3, 4 и 5 знач.). Дойчин посегна към бъкелчето с ракията. — На дънцето е останало, Дойчине, но лизни си малко. К. Петканов, ЗлЗ, 260. Потурите на кехаята — собственик на четирихилядно овче стадо, са кроени нашироко и със замах. Незнайният "терзия" не е мерил шаяка с аршин, а с лакти и окото му не е мигвало, че отивали само за дънцето десетина лакти повече. Н. Хайтов, ШГ, 108. Те [пчелите] долитаха от кошерите, ровеха припряно с крачета златожълтите тичинки.. протягаха дългите си езичета към цветните дънца, където ухаеше нектарът. П. Бобев, ЗП, 14.

2. Бот. Напълно скъсеното, подобно на диск стъбло на луковицата, към което се прикрепват многобройните видоизменени листа (люспи) и от долния край на което излизат корени. Наскоро основата на лученото стъбълце се разширява и от нея започва да се образува тъй нареченото дънце. От дънцето израстват добавни корени. Бтн V и VI кл, 108.