ДЪРЖАВНИЧЕСКИ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЪРЖА̀ВНИЧЕСКИ, ‑а, ‑о, мн. ‑и, прил. 1. Който е на държавник, който е свойствен, присъщ на държавник. Не е дипломат [Фръжин], щом бърза да се довери. Не е лишен от хитрост, щом пред духовника изповядва само духовни прегрешения и не споменава нито една дума за държавническите си намерения. Д. Добревски, БИ, 123. Цар Симеон оставил на престола своя син Петър. Той не притежавал държавническите качества на баща си. Ист. VII кл, 27. Държавнически способности. Държавническа доблест. Държавнически талант.

2. Който се отнася до държавата; държавен. За нас е още рано [за конституция]... Но все пак ние се нуждаем от нещо черно на бяло, от един, тъй да се каже, държавнически акт, който да ни учреди като правова единица. Ст. Дичев, ЗС I, 193-194. Той бе разбрал, че държавническата тайна на ромейското посолство, заради която ханът бе поискал остроумието и способността му да приема високи гости, е съвсем дребна работа в сравнение с новия език, който солунчаните искаха да наложат на християнски интереси. Й. Вълчев, СКН, 268. Като държавник пред него [Богориди] изобщо още не е възникнал въпросът за държавинческите интереси на племето, от което произхожда. Т. Жечев, БВ, 42. Държавническа традиция.

ДЪРЖА̀ВНИЧЕСКИ. Нареч. от прил. държавнически; по начин, свойствен, присъщ на държавник. Ефремов се мръщеше. — Кой знае какви поразии ще направиш из околията! — Той угрижено клатеше глава. Ти си човек буен и имаш склонност към левичарски забежки, не мислиш държавнически! А. Гуляшки, СВ, 211. Нямат съзнание [хората], не гледат държавнически на работата. М. Марчевски, П, 164.