ДЮДЮКАНЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЮДЮ̀КАНЕ, мн. ‑ия, ср. Отгл. същ. от дюдюкам. Но едновременно се чу — и се понесе.. — отнякъде дюдюкане: — У-у! Дю‑ю! А. Страшимиров, Съч. V, 303. Те го посрещнаха с дюдкания, свирки, тропания, викове и осуетиха събранието му. Д. Казасов, ВП, 400. Не ме гнетяха виковете, глупавите подигравки и дюдюканията, ами клепалата и камбаните, после тъпаните, които заудряха, когато приближихме стълбата на позорището. Ем. Станев, А, 188.