ДЯВОЛЧЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЯ̀ВОЛЧЕ, мн. ‑та, ср. 1. Умал. от дявол. И веднъж след дълго четене той [Ян Бибиян] вдигна глава и изтръпна от учудване. На столчето зад него седеше неговият стар приятел, дяволчето Фют и му се усмихваше. Елин Пелин, ЯБЛ, 18. Той [месецът] ще наведе очи надоле в дълбокия каменен кладенец и ще види малкото черно дяволче, което гони вечерно време закъснелите момчета. А. Каралийчев, ПС I, 23. Прен. Гальов. За изразяване на нежно отношение (обикн. при обръщение) към дете, приятел и под. — Махай се, дяволче такова! — но в гласа му звучеше добродушие. ВН, 1961, бр. 2909, 4. — А сега да приключим, че бате ви ще ни се разсърди. — Благодарим — в един глас извикаха двамата братя и шумно изтичаха навън. — Измъчиха те, дяволчетата проклети — усмихна се Генадий. К. Кузов, ПВС, 83. — Момиче, клето дяволче, / не се със мене закачай! / Аз съм си сетно сираче, / на сяка врата ратайче. Нар. пес., СбНУ VI, 82.

2. Диал. Дяволски орех; джулюн.

— Друга (диал.) форма: гя̀волче.