ДЯК

ДЯК, дя̀кът, дя̀ка, мн. дя̀ци и (диал.) дя̀кове, зват. умал. дяче, м. 1. Остар. Средновековен български книжовник; граматик. Надникнал бе в многобройните приказки, дето в задимените от свещи сводести стаички, върху накапаните с восък и мастило маси, неуморните писари — дяци, полагаха на хартия и пергамент господарската воля. Д. Рачев, СС, 165. Повечето от тези ученици се посвещавали на духовното звание, а някои от тях оставали да работят като "дяци" или "граматици" в областта на книжнината, преписвайки обикновено църковно-богослужебни книги. Ист. Х и ХI кл, 109.

2. Остар. и диал. Ученик (Вл. Георгиев и др., БЕР).

3. Диал. Дякон. Дяк Тодор цръкви метеше, / цръквите мете и пее. Нар. пес., СбНУ ХLIV, 148. Кой запали Света гора, / та изгоре свет манастир, / у манастир — седемдесе, / седемдесе калугере, / осемдесе млади дяци. Нар. пес., СбНУ ХLIV, 426.

— От гр. διάκος. — Друга (диал.) форма: гя̀к.

Списък на думите по буква