ДЯКОН —Речник на българския език — алтернативна версия

ДЯ̀КОН м. Църк. Духовно лице с чин по-нисък от свещеник, който няма право самостоятелно да извършва богослужение. Бързо утихна шум и врява, в тишината се чуваха само тържествените песнопения на свещениците, бодро се обаждаха псалтовете откъм двата аналоя, тихо, но звучно подрънкваше кадилницата в ръката на дякона. Д. Талев, ПК, 51. Едва ли бе имало в софийската катедрала от съграждането ѝ такава богата сватба. Да благославя младоженците митрополит, заобиколен от свещеници и дякони. В. Геновска, СГ, 139. — Не се бъркай, дето не те викат, клисарино! — .., нека милостта ти ме прости, не съм нито клисарин, ни дякон. Прост човек съм, богомолец. Ст. Загорчинов, ДП, 175-

176. Варлаам Копринарката, който също знаеше едно-що от учение — (той някога се беше готвил за дякон в Гложденския монастир) — упорствуваше и не искаше да падне долен на Иванча. Ив. Вазов, Съч. VIII, 9. Две години Друмев е бил и директор на училището в Браила, след което, ръкоположен за дякон от митрополит Григорий Русенски, става последователно архимандрит-протосингел и епископ и се предава главно на черковна дейност. М. Арнаудов, БКД, 123.

◊ Казвам на дякона, а той на клисаря. Диал. Употребява се, когато карат някого да свърши някаква работа, а той я прехвърля на другиго.

— От гр. διάκονος.