ЕВРЕИН —Речник на българския език — алтернативна версия

ЕВРЀИН, мн. еврѐи, м. Мъж от семитска народност (населяваща Палестина до първите векове на новата ера, а от 1948 г. — Израел), разпръсната и в много други страни. — Когато Мойсей вовел евреите в обетованата земя, то там намерил е цели лозя, цели гори и цели градини с лози. Л. Каравелов, Съч. II, 96. Българи, турци, евреи и пр. щат бъдат равноправни във всяко отношение било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение. Г. Бакалов, Избр. пр, 169. През счупеното стъкло откъм коридора надзърташе възрастен мъж с мургаво лице и черна къдрава брада. По лицето и акцента, с който говореше турски, личеше, че е евреин. В. Геновска, СГ, 259. В участъка доведоха мършав унгарски евреин. Ем. Станев, ВТВ, 10.

◊ Въртя се като обран евреин. Разг. Неспокойно, тревожно се озъртам, с цел да видя и забележа всичко, което може да ми помогне. Кога си дойдат евреите от хаджилък; кога се върнат евреите от Божи гроб; когато евреите се върнат от жътва. Разг. Ирон. Никога (няма да стане нещо). — Аз нея [Катя] някой ден ще я заведа на кино. — Аха, когато евреите се върнат от жътва. Р. Сугарев, СС, 138.

— От гр. Uβραqος. — Друга (остар.) форма: ебрѐин.