ЕЗИЧНИК —Речник на българския език — алтернативна версия

ЕЗЍЧНИК, мн. ‑ци, м. 1. Човек, който изповядва езичеството; идолопоклонник. — Но каква ли работа може да има папата с езичниците? — Как! — учуди се Добета. — Нима не знаете, че българският хан е обещал на германския крал да помисли върху приемането на християнството?! Й. Вълчев, СКН, 235. — Византийка съм и дъщеря на императора. Горко ми! Християнката [княгинята] обикна езичник. Ст. Загорчинов, ЛСС, 99. Тези хора се откъсват от своето спокойно и установено всекидневие, за да тръгнат назад през вековете и да търсят скалните рисунки на пещерния човек, на езичника, на номада. Й. Радичков, СР, 73. По вярата може да се раздели всичкий човеческий род на два големи дяла: на езичници или идолопоклонници и на монотеисти. К. Смирнов, З, 69. // По отношение на християнин — човек, който не е приел християнството. — Черква има, дядо, в манастирското селище е.. Аз дип не ходя там. Бог е вред, а черквата е за фарисеи и чернокапци. — Ти що, езичник ли си? Не си ли кръстен в Христовата вяра? М. Смилова, ДСВ, 27.

2. Прен. Човек, който се отклонява от приетите като истинни правила и норми. Хлапакът разбираше красотата като нравствена идея, най-глупавото и опасно разбиране.. — Аз съм езичник, Рачиков, и съвсем иначе гледам на тия неща. Ем. Станев, ИК III и IV, 354.

— Друга (остар.) форма: язѝчник.