ЕЛОВ —Речник на българския език — алтернативна версия

ЀЛОВ, ‑а, ‑о, мн. ‑и, прил. Език. В съчет. елово причастие. В българския език — минало свършено (или несвършено) действително причастие, което в м. р. ед. ч. окончава на ‑л (по названието ел за буквата л).

ЕЛО̀В, ‑а, ‑о, мн. ‑и, прил. 1. Който е от ела или на ела. Един увехнал полувенец от елови клони стоеше над училищната врата. Ив. Вазов, Съч. ХХVI, 47. Една дребна катеричка,.., изпусна в уплахата си нагризаната шишарка, стрелна се нагоре и само за миг потули рунтавата си опашка някъде в еловия върхар. Цв. Ангелов, ЧД, 33. Пътеката не беше стръмна, мека беше и покрита с елови игли. А. Дончев, ВР, 142. Еловата дървесина е твърде лека, с много чепове и слаба смолистост. В. Цветков и др., МТД, 85. Елови шишарки.

2. Който се състои от ели. Скоро ние се озовахме само сред елова гора. Да, еловата го‑

ра! Аз пръв път влазях в елова гора. Ив. Вазов, Съч. ХV, 52. Заскрежената елова гора посрещна двамата преследвачи притихнала и още сънена. Н. Хайтов, ПП, 23. Реката до днес нито веднъж не беше прииждала, защото еловият лес над селото пие водата на планината и спира снега. А. Дончев, ВР, 52. Че да оди у гора елова, / ега може ловък да улови. Нар. пес., СбНУ ХLIХ, 73.