ЕНИЧАРИН —Речник на българския език — алтернативна версия

ЕНЍЧАРИН, мн. еничари, м. 1. Истор. Войник от елитната пехотна войска на Османската империя, сформирана през ХIV в. от насила потурчени юноши и младежи от поробените народи, отнети в ранно детство от техните семейства и възпитани в безпрекословна преданост към падишаха и в жестокост към християнското население; еничар. Еничарството беше се родило като община на бойци-монаси. И силата му се коренеше в това, че еничаринът — според еничарския закон — нямаше право на дом, жена, пари, дюкян. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 129. Но имаше и такива случаи, когато разбунтуваните еничари се подаваха от прозорците на кьошковете и показваха на истанбулци отрязаните глави на великите везири или на съборените султани. А. Каралийчев, НЧ, 144. — Тия са спахии — рекох му — а отвлечените българчета стават еничари. Еничарите вървят само пеша, пък тия бяха конници. А. Дончев, ВР, 25. — Славен народ е нашият, Рубене. Кой не го е мачкал, турци-изедници, еничари, чорбаджии. Ем. Коралов, ДП, 30. Сега, такъв стеснителен, той приличаше на дете — той, от когото трепереха каймаками, чауши и еничари. М. Марчевски, П, 19. Това е ордата на Ибрахим бей, който често обикалял насам и отвличал момчета за еничари. П. Йорданова, СЕ, 52.

2. Прен. Жесток човек; насилник. — Ни баща ти, ни аз не те пресиляхме. Еничари не сме. Ив. Вазов, Съч. ХХI, 156. Есесовските еничари се тренират в покорените от хитлеристите страни.

— От тур. yeniçeri 'еничарска войска'. — Други (диал.) форми: енѝчерин, янѝчарин.