ЕПИКУРЕЕЦ —Речник на българския език — алтернативна версия

ЕПИКУРЀЕЦ, мн. ‑ѐйци, м. 1. Филос. В древността — привърженик и последовател на философското учение на Епикур, на епикурейството. Епикур му се нрави общо взето, но не и епикурейците; свещеният егоизъм е един изход,..; като божества Ерос и Бакхус му харесват, но са твърде малки на ръст, за да му станат религия. Ем. Манов, ПС, 40. Станал крал на третята година от рождението си,.., той [Фридрих II] останал до самата си смърт страстен и непреклонен властолюбец. .. По този начин от даровитото момче,.., се е изработило образован епикуреец, суров властител и съвършен космополит в работите на религията. Д. Писарев, УЖ (превод), 23-24. Този властолюбив епикуреец [Фридрих II], който не вярвал в безсмъртието на душата, и който презирал съда на историята, знаел,.., както всичките гениални хора, да гледа напред, в далечното бъдуще. Д. Писарев, УЖ (превод), 32.

2. Прен. Човек, който има подчертана склонност към комфорт и разкош, към разточителство и удоволствия, и в това обикн. вижда смисъла на живота си. После [Костов] я погледна спокойно, с усмивката на епикуреец, който бе изпил чашата на живота до дъно, и нямаше какво повече да чака от него. Д. Димов, Т, 448. Той обича да живее, епикуреец е, и ползва се от развлеченията, които му дава обществото. Ив. Вазов, Съч. ХI, 203. // Човек, който обича хубавата храна и питиета, развлеченията и чувствените наслади. Като истински епикуреец той обичаше хубавите жени и виното.

— От гр. собств. вер. през рус. эпикуреец. — Г. Йошев, Кратка всеобща история, 1861.