ЕПИТЀТ

ЕПИТЀТ м. 1. Литер. Художествено определение, най-често прилагателно име, на съществен признак на някой предмет или явление, чрез което обикн. се засилва изобразителността и изразителността на думата, към която се отнася. Цялото стихотворение ["Да се завърнеш..."] е пропито с искрена нежност и интимност,.. В речника на поета [Дебелянов] това се постига с епитети, като "бащината", "тиха", "плахи". Лит. ХI кл, 87. Смирненски използва ярки индивидуализиращи епитети.

2. Разг. Дума или израз, обикн. груби, които се използват за характеристика на някого или нещо. Аз не послушах съветите на бай Ганя и тръгнах към аранаутина, който не преставаше да си дере гърлото и да изрига най-позорни епитети за своята жертва. Ал. Константинов, БГ, 81. Мисълта му [на Данкин] се мъчеше да я [Ирина] уязви на свой ред, но понеже бе твърде заета с минохвъргачките и оръдията, не можа да налучка сполучлив и същевременно оскърбителен епитет. Той я нарече само "буржоазна усойница". Д. Димов, Т, 660. Без друго тези телефонни обаждания му [на Благой] бяха дошили до гуша и сега цялата насъбрала се горчилка се изля в един поток от обидни епитети.. Й. Попов, СЛ, 14-15. В цариградската патриаршия той [Рилският манастир] и днес се радва на епитета "змийско гнездо", защото "вълците" не са смели да го приближат твърде. Ив. Вазов, Съч. ХV, 50. Това произшествие наостри още повече бай Гета срещу дяда попа, по адрес на когото захванаха да се сипят цяла върволица епитети и хули. М. Георгиев, Избр. разк., 147.

◊ Постоянен (традиционен) епитет. Литер. В народната поезия — художествено определение, най-често прилагателно име, което постоянно се употребява при определено съществително име. Външният вид на Ралица е обрисуван в духа на народната песен,.. Сърменият колан, кръшната тънка половина са постоянни епитети, взети направо от народната песен. Лит. Х кл, 269-270.

— От гр. Tπί2ετον 'нещо прибавено' през фр. épithète.

Списък на думите по буква