ЕЧА —Речник на българския език — алтернативна версия
ЕЧА̀, ‑ѝш, мин. св. ‑а̀х, несв., непрех. 1. Звуча продължително и силно и се разнасям надалече; ехтя. Глухо и зловещо ечаха топовните гърмежи. Й. Йовков, Разк. I, 159-160. Тук гласът Софрониев ечеше като камбана и Добри дори се уплаши — не ще ли разбие този глас стените на затвора си, не ще ли рухне Софроний. В. Мутафчиева, ЛСВ II, 509. Дълго време още ечаха вън клетвите и виковете на сърдития калугер, но сънят унесе Теодосия и той заспа дълбоко. Ст. Загорчинов, ДП, 56. Спи Преслав като старец,.. И ечат глухо по плочите железни стъпки на късни стражи. Н. Райнов, ВДБ, 103. Навлизането на четата в
селото се превърна в истински празник.. Ечаха революционни възрожденски песни. Д. Линков, ЗБ, 113. Вятър ечи, балкан стене, / сам юнак на коня, / с тръба зове свойте братя / всички на оръжие! СбДЧ, 188.
2. За пространство, помещение и под. — изпълнен съм с продължителен силен звук; ехтя, кънтя. — Не, не! — викаха отвсякъде.. Чертогът продължаваше да ечи от шумотевицата. Й. Вълчев, СКН, 503. Когато си дойде от работа стрина Митра и научи за станалото, дълго еча махалата от нейните кавги със съседите. Кр. Григоров, Н, 140. Отвред улиците ечаха от бръмчене на мотори. Прелитаха жандармеристи с каски, с шмайзери. Ем. Коралов, ДП, 101. Той се огорчаваше;..; че дворът му сега стои разграден и из грамадите лазят жаби и влечуги. Едно време той ечеше от многобройната му челяд и благодат божия царуваше там... Ив. Вазов, Съч. VII, 92. Целият кър ечеше от викове, думкане на тъпани и тенекии, кучешки лай и чести пушечни гърмежи. Г. Райчев, В, 7. Долът още ечеше от гърмежа, а Дяволчето се гмуркаше в сребристия въздух към рекичката долу, която смъртният му унес виждаше като огромно синьозелено море, с ласкаво преливащи вълни. А. Мандаджиев, ОШ, 26.
3. Диал. Пъшкам, охкам, стена (Н. Геров, РБЯ).
◊ Еча в (на) ушите; ечат ми ушите. Имам чувството, че чувам нещо, което е звучало. Писъкът на куршумите, по-напред, и после трясъкът на гръмотевицата, и сега ечаха в ушите му. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 23. Пикильо като остана сам посред гората, все следоваше да гледа пред очите си непознатия, на когото думите все още ечаха в ушите му! Н. Михайловски, ПА (превод), 87. Художникът наблюдаваше битката със затаен дъх и потиснато сърце, ушите му ечаха от грохота на топовете. А. Каралийчев, ТР, 169.