НАБЕДЀН, -а, -о, мн.-и. Прич. мин. страд. от набедя като прил. Когото неоснователно смятат за някакъв. "И всякога с тебе ще има човек... Знам един... Арнаутин, кръвник... Не е набеден, истински кръвник, казвам ти, виждал съм го как..." Г. Стоев, Зав., 31. Набеден поет.