НАВЯВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия
НАВЯ̀ВАМ, -аш, несв.; навѐя, -ѐеш, мин. св. навя̀х и навѐях, прич. мин. св. деят. навя̀л, -а, -о, мн. навѐли и навѐял, -а, -о, мн. ‑и, прич. мин. страд. навя̀н, -а, -о, мн. навѐни, навѐян, -а, -о, мн. -и и навя̀т, -а, -о, мн. навѐти, св. 1. Прех. Обикн. за въздушна струя, вятър — правя нещо да се движи, да лети из въздуха и да се натрупва, наслагва някъде. На хармана вършачката навяваше мекина в очите ѝ, слънцето печеше силно, но ръцете ѝ чевръсто мятаха сламата. А. Каралий‑
чев, ПД, 128. Духна севернякът, обрули жълточервените листа и ги завъртя из градините в огнени вихрушки. Накрай, изморен от игри, той ги навя в пъстри преспи край дънерите на дърветата. П. Бобев, ЗП, 79. На другия ден откъм Янчов сърт пристигнаха трима скиори.. Като огледаха добре, разбраха, че вратата не е заключена, а бурята е навяла сняг и зад нея. Ламар, ГМ, 26. Какви преспи нощес пред вратата ни са навеяли бурите зли! Н. Марангозов, ПС, 63.
2. Прех. Донасям, разпръсквам из въздуха. Загледа един песъклив къс земя, обвит в дим. Там вреше жълта каша и навяваше дъх на нагнила рана. Д. Вълев, Ж, 10. Хиляди бедни и еврейски семейства.. бидоха.. осъдени на.. епидемически болести.. от миазмите на въздуха, които западният вятър постоянно навява,.., над столицата. Ив. Вазов, Съч. IХ, 133.
3. Прех. При вършитба — очиствам зърното от плявата с помощта на вятъра или веялка; вея. Димкина мама жито подсява, / жито подсява и го навява, / как се йотделя жито от слама, / тъй се йотделя чедо от мама. Нар. пес., СБВСт, 230.
4. Непрех. За сняг, дъжд — летя във въздуха и се събирам, натрупвам или стигам някъде. — Бре, какъв сняг навя нощес. Л. Александрова, ИЕЩ, 155. Дъжд навяваше и подът се намокряше. Ст. Даскалов, ЕС, 214. Млад стопанин бе той, но знаеше от опит, че след тоя хубав ден през януари, може да захванат виелици, да завали сняг, да навеят преспи. Кр. Григоров, Н, 156-157. Тихо, мудно сняг навява, / трупа преспи по мегдани. Ц. Церковски, Съч. II, 74. // За миризма и под. — летя, нося се във въздуха. Откъм гората навява / мирис на горяло. И над покривите става като денем бяло. Т. Харманджиев, П, 83.
5. Прен. Прех. В съчет. със същ., означаващи мисли, чувства, състояния. Предизвиквам, пораждам неволно, неусетно (някакви мисли, състояния). Иванка опря глава в лакътя на Руменов. И тревожната стрелба, и възбудата на брат ѝ, и бързото заминаване на Руменов навяваха смътното съзнание, че в града ставаше нещо страшно. Х. Русев, ПС, 16. Думите за обич, за дом, за съпружески живот, като че разръфаха сърцето на Саваков.. Любовта му към Анет,.., беше му навявала неведнъж подобни мисли и бленувания. Д. Ангелов, ЖС, 363. Земята излъчваше чудна топлина, която навяваше дрямка. М. Гръбчева, ВИН, 166. Ще си отида от света — / тъй както съм дошъл, бездомен, / спокоен като песента, / навяваща ненужен спомен. Д. Дебелянов, С 1936, 88. Старци се молят Богу горещо, / жените плачат, пищят децата. / Зимата пее свойта зла песен, / вихрове гонят тръне в полето. / И студ, и мраз, и плач без надежда, / навяват на теб скръб на сърцето. Хр. Ботев, Съч. 1929, 37.
6. Прен. Прех. и непрех. Рядко. За чувства, настроение или някакво качество — излъчвам се, долавям от някого, нещо, като го характеризирам или създавам определено настроение, определена атмосфера; вея, лъхам. Ръцете ѝ [на жената] бяха отпуснати и малко превити, с разтворени пръсти, бледи и неподвижни като застинали. От цялата ѝ външност навяваше студенина. Х. Русев, ПС, 151. Колкото и смирен да изглеждаше даскала Стефан, нещо властно навяваше спокойната хоризонтална бръчка всред челото и тихите дълбоки очи. Д. Немиров, Б, 46.
7. Прен. Прех. и непрех. Рядко. Напомням за нещо, предизвиквам асоциация с нещо, за нещо. Чертите на лицето му издаваха една душа напрегната и бушуваща в противоречия:..; вирнатото чело свидетелствуваше за изтънчен ум; орловият нос и четвъртито изрязаните челюсти навяваха за хитрост и дори за жестокост. Й. Вълчев, СКН, 302. Катя... Не знам защо, те винаги ми напомнят мъртвец. Миризмата им ми навява тамян, погребение... М. Грубешлиева, ПИУ, 174. навявам се, навея се страд. Относно произхода на льоса досега са набелязани повече от 20 различни теории, между които най-лично място държи теорията за еоличния му произход,.., според която льосът произлиза от пясъчния прах, който се навява от пустините. П. Делирадев, БГХ, 63.
НАВЯ̀ВАМ СЕ несв.; навѐя се св., непрех. За сняг, дъжд, прах и под. — нося се от вятъра и се сипя, трупам някъде. Снегът се сипеше водоравно,.., и се навяваше в дълбоки преспи из доловете и край селските стобори. П. Бобев, ГЕ, 147.
◊ Навявам / навея беда (беля, неволя) на главата някому. Остар. и диал. Ставам причина някой да има неприятности, да изпадне в беда, неволя; докарвам. По-старите, като разбраха какви сме хора .. , показаха се студени и неповерливи и ни молеха час по-скоро да се махнем, за да не навеем и тям неволя на главата. Св. Миларов, СЦТ, 212. Навявам си / навея си беда (беля, неволя) <на главата>. Остар. и диал. Ставам причина да ме сполетят беди, неприятности. Пендо: — Е какво отсуди тамо судията? Пижо: — Мани, мани, брате, навях си белятя!.. Он дърна звънецо — глоби ме синецо. Елин Пелин, Съч. V, 157-158. Най-напред покорил Лидийското царство,.. Казват, че лидийският цар Крез сам си навеял тая беда. ВИ, 18. Той [поп Богдан] ся караше само за ония обичаи, от които не само не излизаше някое добро, но еще ся и ощетяваха хората и си навяваха беда на главата. КН, 1873, кн. 4, 63.
НАВЯ̀ВАМ СЕ, -аш се, несв.; навѐя се, ‑ѐеш се, мин. св. навя̀х се и навѐях се, прич. мин. св. деят. навя̀л се, -а се, -о се, мн. навѐ‑
ли се и навѐял се, -а се, -о се, мн. -и се, св., непрех. За вятър — вея до насита. Заспал съм и засънувал — Гюрга ми иде да ме споходи — и жълъд падна да ме събуди! Не навял се пусти беломорец. П. Тодоров, Събр. пр II, 145. Мома са от сън събуди, / вятъра люто кълнеше : / "Ветре ле, не навеял са, / ветре ле, не надухал са." Нар. пес., СбНУ ХLVI, 58.