НАПЕВЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

НАПЀВЕН, -вна, -вно, мн. -вни, прил. 1. За глас — който е проточен и звучен, мелодичен, който звучи, като че ли пее. Пишеше гладки стихове и ги четеше с тих напевен глас. Ив. Вазов, Съч. Х, 171. Започваше все тъй, с тих, малко напевен глас, с видимо желание да говори спокойно, тихо. Д. Талев, И, 48. Погледът му блуждаеше, дори гласът му ставаше някак тих, слаб и напевен, като че ли се процеждаше през стеснено гърло. Гр. Угаров, ПСЗ, 378.

2. За говор, реч, мерена реч и др. — който

със звучността си и ритъма си наподобява напев, мелодия; мелодичен. И тя [баба Елена] тихо ще ни разкаже със своя напевен бански говор приказка за своя син. Н. Тихолов, ДКД, 219-220. Зазвънява напевната украинска реч, която не веднага добре разбираме. Н. Фурнаджиев, МП, 59. Обърнете най-напред внимание на този необичаен за Славейков лек, напевен стих, който се лее като музика. Т. Жечев, БВ, 415. Вътре плачеше Петра. Плачеше с тоя напевен и безутешен плач на жените. Й. Йовков, Ж 1945, 166. // За звуци — който е благозвучен и наподобява напев, мелодия; мелодичен. Прозвъняха с мек напевен звън големите медни клопотари на стадата, които се прибираха от паша. А. Гуляшки, СВ, 128. Чуваше се само равномерният и напевен звънтеж на едрите капки вода, които биеха по ламаринения улей под високата помпа. Кл. Цачев, ГЗ, 101. Гласът на училищната камбанка — напевен и весел — се носеше над селото и свикваше селяните в салона на събрание. Ил. Волен, МДС, 140.