НАПРАЗНО —Речник на българския език — алтернативна версия

НАПРА̀ЗНО нареч. 1. Без да се получи, достигне желания, очаквания резултат; безрезултатно. Той напразно се мъчеше да не мисли, напразно се успокояваше с доводи, че все още не е разбран добре. Ст. Дичев, ЗС I, 305. Отец Игнатий спря кончето,.., гледа, занича, но напразно — нито жената се виждаше, нито пребрадката ѝ. Елин Пелин, Съч. II, 88. Трудът през седмицата не отиде напразно: израбатеното през нея вече е разпродадено. Ст. Чилингиров, ПЖ, 13. Госпожата напразно ся трудеше да отърве баща си. ЦВ, 1875, бр. 323, 120.● Като възклицание. И ти, завод, се мъчиш / пак отгоре / да трупаш дим и сажди / пласт след пласт. / Напразно! Ти ни учиш да се борим. Н. Вапцаров, Избр. ст. 1946, 21.

2. Без да има причина, смисъл, основание; неоснователно, излишно. От думите му, от светналото му лице и от радостно блесналите му очи тя разбра, че напразно се е съмнявала. Ем. Станев, ИК I и II, 167. — Принуждавате ме да седя на тръни — засмя се той. — Защо? .. Ух, туй ваше стеснение... Напразно се стеснявате. Ето, уверете се, че е напразно. Х. Русев, ПЗ, 166. Напразно, майко, се боиш, / че скитане ме изхаби, / че ти си вече може би, / от син забравена остала. П. К. Яворов, Съч. I, 99.

— Други форми: напра̀здно (диал.), напра̀сно (остар. книж.)