НАПЪ̀ПИЛ

НАПЪ̀ПИЛ, -а, -о, мн. -и. Прич. мин. св. деят. от напъпя като прил. 1. За растение (цвете, трева, дърво) — който има пъпки. Белоснежни кокичета дружно се гушеха под храстите, напъпилият кукуряк бе изправил стълба. Д. Ангелов, ЖС, 240. По клоните на напъпилата ябълка кацаха малки сиви врабчета. К. Калчев, ЖП, 115.

2. Прен. Който се намира в самото начало на своето развитие. Изведнъж всички млъкнаха и обърнаха очите си към портата, дето се беше подал един млад момък, хубавец, с току напъпили мустаци, здрав, строен, същи левент. К. Величков, ПССъч. I, 156. След малко в килията влезе момичето,.. По едва напъпилите ѝ гърди, които може би още не бяха милвани от любима ръка, се кръстосваха сините отпечатъци на бичовете. Х. Русев, ПС, 31. Баща ѝ [на Евгения] мълчеше и като да криеше погледа си. А ней изведнъж стана свидно за едва напъпилото моминство. Ст. Дичев, ЗС I, 597.

Списък на думите по буква