НАРАМВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

НАРА̀МВАМ, -аш, несв.; нара̀мя, -иш, мин. св. -их, св., прех. 1. Поставям, слагам нещо на рамо (на раменете си), за да го нося. Сутрин, още в зори, те [пленниците] нарамват лопати и кирки и тръгват. Д. Калфов, ПЮН, 132. Нарамил косата,.., Гроздан крачеше широко и тъй бързо, че Петра,.., не можеше да върви с него и остана назад. Й. Йовков, Ж 1945, 258-259. Сутрин,.., нарамвах пушката и скитах до вечерта из горските околности. Елин Пелин, Съч. II, 55. Остър хлад иде от усоята. Нарамваме отново раниците и излизаме като в сън. Долу, в малката равнина е още светло. К. Константинов, НЗХ, 15. Още слънце не кимнало на заход, тя [Калина] нарамила кобилица, бърза към кладенеца. П. Тодоров, И I, 28. // С помощта на кобилица, торба и под. — слагам и нося нещо върху рамото си. Едно чернооко тракийско момиче мина по улицата, нарамило на кобилица две кошници с грозде. А. Каралийчев, ТР, 150. От бостаните се връщаха млади жени, нарамили дини и пъпеши в бремето. А. Каралийчев, С, 56. Голямата му дъщеря,.., захвърли греблото в краката на помагачите, изтича под сенника, запаса новата си престилка, нарами белите си менци и отиде за сладка вода от близкия кладенец. К. Петканов, ДЧ, 5.

2. Разш. Вземам в ръка (ръце) нещо, обикн. тежко и неудобно, за да го нося. Прегърнаха се размекнати, просълзени, като сестри, и нарамили всяка поотделно по една мрежа, тръгнаха. П. Михайлов, ПЗ, 13-14. Селянката стана като попарена, нарами си желъдите и се изгуби към село. А. Страшимиров, ЕД, 87. нарамвам се, нарамя се страд.

НАРА̀МВАМ СЕ несв.; нара̀мя св., непрех. Диал. С предл. с или със следв. изр. със съюз да. Нагърбвам се, наемам се, натоварвам се.

◊ Нарамвам / нарамя някакво бреме (товар). Поемам да извърша нещо трудно, да се справя с трудна работа. Тъй работата на даскал Стефана стана още по-трудна. Той сам нарами върху си бремето на човек, обречен само на труда. Д. Немиров, Б, 195. Нарамвам / нарамя пушка. Разг. Тръгвам на бой, на война. — Като чухме, че сте дошли да освобождавате народа и искате всеки българин да нарами пушка, за която ние не сме достойни, дойдохме да ви попитаме не е ли възможно да помогнем за тая народна работа с някоя пара? П. Стоянов, Б, 66. Ах, мале, майко юнашка! Прости ме и веч прощавай! / Аз вече пушка нарамих / и на глас тичам народен / срещу врага си безверни. Хр. Ботев, Съч. 1929, 5.