НАРОЧНО —Речник на българския език — алтернативна версия

НАРО̀ЧНО нареч. 1. За изпълнение на предварително замислена и точно определена цел или намерение; специално, умишлено. — За първи път идвам във вашето село. Името ми е Найден. Утре е свети Костадин и нарочно съм дошъл да видя как нестинарките играят в огъня. К. Петканов, ОБ, 195. Дунава прекосиха по нарочно сглобения мост от каици, откъдето ден и нощ течеше аскерът. В. Мутафчиева, ЛСВ I, 404. Някой път, когато Войка виждаше Лепо да идва през гората или да минава мостчето, тя нарочно влизаше във воденицата и се скриваше. Елин Пелин, Съч. I, 91. Варенов нарочно се мъчи да говори неестествено тежко и басово, види се, за да скрие някак, че е много млад. Й. Йовков, Разк. I, 65.

2. Обикн. в съчет. с предл. за. Конкретно за някого, нещо или за някакъв случай; специално. Къньо дотърча и сложи на масата отпреде му шишенце ракия, нарочно изстудена за него. Й. Йовков, Ж 1945, 159. Пиронев беше облечен с нов костюм от евтин плат, очевидно беше го правил нарочно за този велик и тържествен ден. Г. Караславов, ОХ II, 654. Кучето беше облечено в нарочно за него ушит мъжки костюм, а на главата му прикрепена малка, смешна шапчица. Г. Райчев, Избр. съч. II, 175-176.

3. Разг. По предварителен замисъл, намерение; специално. — А ако ти кажа, че той нарочно ми заръча да те заведа?... Сега ще дойдеш ли? Ем. Манов, ДСР, 373. Неочаквано един ден, без да бъде нарочно поканен на обяд, той .. дойде у Надкини към дванайсет. Д. Калфов, Избр. разк., 387. — Аз имах ниет в София нарочно да те потърся. Т. Влайков, Съч. III, 18.