НЕПОНОСИМО —Речник на българския език — алтернативна версия

НЕПОНОСЍМО нареч. 1. По такъв начин, че не може да се понесе или трудно може да се понесе от човек; нетърпимо. Той се бе поуспокоил, но ранените му ръце все още го боляха непоносимо и трепереха като в треска. П. Вежинов, ДБ, 166. Вътре плачеше Петра. Плачеше с тоя напевен и безутешен плач на жените, който тъй непоносимо измъчва. Й. Йовков, Ж 1945, 166. Но слънцето печело непоносимо и изгаряло лицето на новия владетел. Ран Босилек, Р, 105-106. Останахме сами. Може би от голямата, още неизживяна радост, .., или от непоносимо силното вълнение, което задушаваше гърдите ми, не можех да продумам. П. Михайлов, МП, 15.

2. Обикн. с гл. съм, изглежда, вижда ми се, става и под. а) Означава, че нещо не може да се понесе, че не е за понасяне от човек; нетърпимо. По-скоро да се върви, да се види, да се умре, но да се свърши. Но да се гледа, да се чака на едно място беше невъзможно и непоносимо. Й. Йовков, Разк. II, 132. Представяме си с чувство, преливащо в сигурност, неговото състояние. Непоносимо е да си далече от другарите. Бл. Димитрова, Лав., 58. б) Обикн. при лич. местоим. в дат. Означава, че някой не може да понесе нещо. Стана ми мъчно за Ирена. Не исках да си задавам въпроса, дали е загинала — непоносимо ми беше да си представя, че вече я няма. П. Славински, ПЩ, 410. Беше й непоносимо да го гледа. Той като че ли искаше да я удуши, а не да я прегърне. К. Калчев, СТ, 81. Дни поред той [Евгени] (чака Росинка да го потърси, .. Ставаше му непоносимо, само като си помислеше, че може би няма да я види вече никога. Д. Ангелов, ЖС, 197.