НЕПРИЛИЧИЕ —Речник на българския език — алтернативна версия

НЕПРИЛЍЧИЕ¹, мн. -ия, ср. 1. Само ед. Липса на приличие, пристойност; непристойност, неблагоприличие, неприличност¹. За смайвание на всичките католици,.., се появили изведнъж трима папи, и взаимното им карание стигнало до последните предели на неприличието. Д. Писарев, ПУЖ (превод), 44.

2. Остар. Дума, постъпка и под., лишена от приличие. — Слушай, бате! Недей дума таквиз неприличия на софрата. Д. Немиров, Б, 34. Всичките ми желания за нея са: да я гледам и да ѝ се радвам. Никое неприличие не осквернява страстта, която възбудиха в мене хубавите ѝ очи. М. Балабанов, С (побълг.), 150-151.

◊ До неприличие. Извънредно много, до крайна степен (обикн.за някаква отрицателна проява или качество); до неприличност. Като постъпих в нашето учреждение, отначало бях редовен и дисциплиниран до неприличие. Г. Краев, АЗ, 48.

НЕПРИЛЍЧИЕ², мн. няма, ср. Остар. Книж. Липса на сходство, прилика, връзка между две неща; несходство, различие. — Тук не иде добре! — развика се Македонски, на когото поетическото чувство се обиди от неприличието на римите; не се съгласяваха тия стихове. Ив. Вазов, Съч. VI, 54.