НЕРАЗЛЪЧЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

НЕРАЗЛЪ̀ЧЕН, -чна, -чно, мн. -чни, прил. Остар., сега поет. Който не може да се отдели, раздели, разлъчи от нещо или някого; неразделен, неотделим, неделим. Кой си [сянката] — спътник вечен — мъж или жена?/ Мой враг или приятел неизменен?/ Различна си и всякога една — / ти — неразлъчна вяра ли или съмнение? Е. Багряна, СЧ, 70. И тука несъмнено има изкуственост, но тя така прилепя о естеството на разказите, щото се споява, става част, неразлъчна от него. К. Величков, ПССъч. VIII, 209. Земи и ти от мене тойзи пръстен, в който са нашите имена увити едно в друго... И както са имената ни в него неразлъчни, тъй и сръцата ни да бъдат неразлъчни. П. Тодоров, МГ (превод), 9. Что

ни подсещат естеството ни и неволите ни, които са неразлъчни с нашето битие? Й. Груев, Лет., 1873, 313.

— Друга (остар. книж.) форма: неразлу̀чен.