НЕУТЕШИМ —Речник на българския език — алтернативна версия

НЕУТЕШЍМ, -а, -о, мн. -и, прил. Книж. 1. Който не може да се утеши, не намира утеха; безутешен. Сам, неутешим, / дълбоко скри скръбта си той в сърцето. Г. Райчев, ЕЦ, 53. Писъците заглъхнаха,.. Само тук-там избухваха сдържаните ридания на неутешимите майки. Г. Караславов, Избр. съч. I, 359. Ходи всяка сутрин на гробищата, носи цветя и стои до гроба на майка си с часове. Към пладне се прибира в града — все тъй скръбен и неутешим. М. Кремен, РЯ, 141.

2. Който изразява дълбока скръб, дълбоко отчаяние; безутешен. Понякогаш той изди‑

гаше черните си големи очи към небето... А понякогаш заедно с тежко въздишание изпускаше плачевен глас... Да, той плачеше и плачът му беше жален, неутешим. В. Друмев, НФ, 8. Най-трудно за борбата се печели / човекът, който ти е най-любим. / Как болно ти е за косите бели, / как тегне погледът неутешим. Бл. Димитрова, Л, 56.

3. За мъка, скръб, тъга и под. — за който няма утешение; много силен, много дълбок, безутешен. — Моята майка загуби съпруга си в Първата световна война.. — Помня като дете нейната неутешима скръб. Н. Фурнаджиев, МП, 62. От строгост — щастие неизживяно, / пропуснато разцъфване — от свян. / Задави я неутешима горест / за немладуваните младини. Бл. Димитрова, Л, 176.