НЕЩАСТНИК —Речник на българския език — алтернативна версия

НЕЩА̀СТНИК, зват. -ко и (остар.) -че, мн. -ци, м. 1. Човек с лоша съдба, с несполуки в живота си; несретник, клетник. Слънцето захожда, скрива се, настъпва мрак и покрива мизерията на спящия върху влажната земя нещастник. Ал. Константинов, Съч. I, 228. Прочее, гладът и бедността простираха отвсякъде ръце към тия нещастници. Ив. Вазов, Съч. VI, 10. Аз започнах да опитвам късмета си на рулетката и колкото и да е странно за такъв един човек без късмет като мене, роден нещастник и страдалец, провървя ми — завчера спечелих 800 златни франка. П. Незнакомов, ЖВ, 33-34. Методи дочака и последния нещастник от живата човешка върволица да потъне в тъмното гърло на тази преизподня. К. Странджев, ЖБ, 7.

2. Обикн. членувано, като обособ. приложение. Човек, който е за съжаление, за окайване, поради лошото си състояние или беда, в които е изпаднал; окаяник, клетник. Той, нещастникът, да вземе да се качи в друг влак. И напълно се объркал.

3. Пренебр. Обикн. като обръщение. Жалък, нищожен, незначителен човек. — Нещастници! — .. — Какво е станало!... Вие го убихте, туй е станало, нещастници такива!... П. Вежинов, НБК, 404. Тоя нещастник сам не е отбирал, че прави предателство. Ив. Вазов, Съч. ХХIII, 14. Баба отвори прозореца, развика се и крадците избягаха. Нещастници! Кой ли ги беше излъгал, че имаше брашно. К. Калчев, ПИЖ, 45.