НРАВ —Речник на българския език — алтернативна версия

НРА̀В, нра̀вът, нра̀ва, мн. нра̀ви, м. 1. Само ед. Съвкупност от типични психически свойства у човека, отразени в проявите, поведението му; характер. Той беше твърде обичен на младежите за своя весел, откровен нрав и разпален патриотизъм. Ив. Вазов, Съч. ХХII, 32. Лазар се спря при двете момичета. Той бе забелязал, че Катерина тая вечер беше не по нрава си тиха, замислена, тъжна. Д. Талев, ЖС, 309. Тия съседи бяха добри, прости хорица, които искрено съжаляваха за Чакъра. Сега те си спомняха за сприхавия му, ала честен нрав и печално цъкаха с език. Д. Димов, Т, 296. Дойкинята трябва да има благ, кротък нрав, да не е раздразнителна и сърдита. Ил. Блъсков, Л, 1884, кн. 7, 23.

2. Само мн. Общоприети обичаи, норми на поведение в дадено общество или среда. Излизаше, че добрите славянски черти не са изчезнали досущ из нравите на нашия селски народ. Ив. Вазов, Съч. ХVI, 8. Ето и селските моми. Въпреки строгостта на нравите,.., те пак могат открито да се срещат с избраниците на сърцето си. Ст. Чилингиров, РК, 10-11. — Доколкото ми е известно, вие пръв път попадате между диваци, нали? А аз съм ходил на много острови в тропика и по-добре от вас познавам нравите на туземците. М. Марчевски, ОТ, 57. Той заряза специалността си и всецяло се предаде на изучвание живота, бита и нравите на населението. Бълг., 1902, бр. 453, 2.