НУРВАМ —Речник на българския език — алтернативна версия

НУ̀РВАМ, -аш, несв.; ну̀рна, -еш, мин. св. -ах, св., прех. Остар. и диал. Гмурвам. ● Обр. Стори му се, че чува детски писък из нивите. Спря се, задържа дъх и нурна поглед из синята шир. К. Петканов, МЗК, 153. нурвам се, нурна се страд.

НУ̀РВАМ СЕ несв.; ну̀рна се св., непрех. Остар. и диал. 1. Гмурвам се, потапям се изведнъж в нещо. Препусна из стърнището, дигна прах и се нурна в още зеления овес. Конят дигна глава и изцвили продължително. К. Петканов, ЗлЗ, 133. — Какво като е богатски син? Да не е роднина на царя? Харесах го и си го залюбих! — и Росето се нурна във водата. К. Петканов, БД, 85. Надникна зайче нейде там / и нурна се в тревата пак. П. П. Славейков, Събр. съч. V, 123.

2. Залитвам, политвам. Изоставиха людете работата си.., пращаха по кръчмите чирачета за вино и ракия,.., някои вечер се връщаха весели и превесели и ту към едната страна ще се нурне, ту към другата, портата си не може да познай, а кога ще видиш преди пияни люде да се кандилкат по улиците! Д. Талев, ПК, 652. ● Обр. О, всякой ражда се прекрасен, / дете на някой Божи блян, / ала малцина с поглед властен / заробват пътя си избран. / Един се нурва, без да иска, / на някой демон след гласа, / а друг — кръвта си всуе плиска / по безответни небеса. Т. Траянов, Съч. III, 123.

— Други форми: нѝрвам и но̀рвам.