ОБВЕТРЕН —Речник на българския език — алтернативна версия

ОБВЀТРЕН, ‑а, ‑о, мн. ‑и. Прич. мин. страд. от обветрям като прил. 1. Обикн. за лице на човек — който е бил изложен дълго време на открито, на вятър и затова кожата му е получила загар и е загрубяла. По витата горска пътека.. крачи бодро с гега на рамо висок, строен човек със стоманеносиви очи и мургаво, обветрено от балканските бури лице. П. Незнакомов, СНП, 188. Гайдаджиите са четирима: тримата с бозови потури, с червени пояси и обветрени лица, са очевидно смолянски зидари. Н. Хайтов, ШГ, 152. "Ех..." — повтори агата.. и избърса с палец една невероятна за Павел сълза от тъмната си обветрена буза. Г. Стоев, З, 18. // За човек — който има такова лице. Тънко и зло пищят комари, ала почернелите обветрени мъже са им свикнали отдавна. С. Северняк, ОНК, 116. Бори преодоляваше вълнението и любопитно изгледа воеводите и войниците — млади обветрени мъже. Й. Вълчев, СКН, 33.

2. Прен. За небе, простор и др. — който е чист, ясен. Облаците се пилееха, обветреното небе отново се просна като синя копринена кърпа над пожълтелите стърнища. К. Калчев, ЖП, 173. Може би това беше свежият източен вятър, който разпалваше кръвта му, може би навикът, но копнежът по обветрения солен морски простор нарастваше с всеки изминат ден. П. Льочев, ПБП, 22.